Нощта на белия автобус, три години по-късно

На тази дата, преди 3 години, по време на протестите срещу правителството на Орешарски се случи “нощта на белия автобус“. Помните ли, всичко започна по повод назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, но това беше наистина само повод (и то какъв!!). Причините бяха други, поне както аз ги видях тогава. Октоподът, омотал с пипалата си голяма част от икономиката, правосъдието, медиите, политиката, финансовите и силовите структури, реши че играта е време да приключва, оригна се, и тежко тупна Делянчо на последното квадратче. С други думи, черните се опитаха да матират обществото, останало де-факто само по пешки. И това се случи по напълно демократичен начин – след предсрочни избори, след гласуваници в пленарната зала, и т.н. Хмм ..

Малко преди това, на изборите през май 2013, и последните останки от едновремешното “синьо” останаха да гледат тъжно дъската отстрани, всеки от собственото си прашно прозорче. Една “епоха“, започнала в началото на прехода с образуването на СДС, приключи с думите на Иван Костов: “Сигурен съм, че няма да се превърнете в най-голямото разочарование на живота ми, като изоставите каруцата и магарето си в калта“.

Време беше, мен ако питате! Старата десница носеше твърде много от догмите на бай тошовото време в самата себе си. Тежката история на раздори, предателства, съглашения с комунистите, половинчати реформи, провалената декомунизация, и т.н., не можеше да бъде преодоляна просто с появата на нова личност, та било тя и по-харизматична, и по-силна от самия Костов. Трибуквените съкращения на сините люспи се бяха превърнали в нещо като “капани за сини гласове” и съответно, десетки хиляди модерни, млади хора отиваха на избори като на заколение. Легендата за “автентичната десница” тотално прецакваше всяка възможност за нова, силна, голяма и съвременна дясна партия. Такава, която да е способна да печели избори и да управлява. Нейсе.

След назначаването на Пеевски, именно тази част от демократично настроеното общество, останала без политическо представителство, беше в основата на възникналите протести. Естествено, много други групи се включиха в самото начало, представители на зелените, разочаровани социалисти, дори и индивиди, определящи се като анархисти (?!), и кой ли още не. И ГЕРБ. О, да, и ГЕРБ …

Добавете в казана с недоволни хора малко платени провокатори, имащи за цел да дискредитират протеста по най-различни параграфи. Добавете задължителните опортюнисти опитващи се да правят далавери от фалшиви “граждански движения“, две щипки ЛГБТ активисти (или и тия бяха провокатори??) тикащи знаменца с цветовете на дъгата в ръцете на деца и пенсионери, добавете малко зяпачи, кибици и търговци на значки. Получава се доста шарена картинка. Такава бъркотия от хора и емоции няма как да бъде водена и организирана нито в действията си, нито в исканията си. Затова лозунгите, доста бързо се сведоха до два: “Оставка” и “Морал“. Според мен, това беше логично и обосновано. По-подробен “консенсус” в онова пъстро множество от хора нямаше как да съществува.

Партиите подкрепящи правителството на Орешарски удобно залегнаха зад металните заграждения и се наметнаха с камуфлажа на “демократично избраното правителство“. Арогантността на изказванията им, многобройните демонстрации на пълна липса на морал, откровената демагогия, бруталната фалшификация на “спонтанните контра-протести” биха изкарали от кожата му дори самия Махатма Ганди (лека му пръст!), но протестът някак си не премина отвъд границите на мирното скандиране.  Ако не броим “нощта на белия автобус“, разбира се …

Чудих се тогава, способни ли сме да защитим това, в което вярваме, дори и със сила ако се наложи, или по-скоро бихме се предали? Задавах си гаднички въпроси от сорта на: “Ами ако няма Оставка? Ами ако продължават така вечно? Ако вземат ‘демократично’ да си гласуват излизане от ЕС и НАТО? Тогава какво, с белия роял ли ще ги сваляме или ще се бием? Или всеки ще си хване пътя по белия свят, … преди да са въвели ‘изходни’ визи??”

Честно казано, надявах се, а и до сега се надявам, никога да не разбера отговорите на тези въпроси. Вместо това, много ми се искаше (и тогава, и сега!!) протестът да роди политическа сила, способна да реформира страната и да натири октопода там, където му е мястото.

Започна да се промъква идеята за т.нар. Реформаторски Блок, и аз бях един от горещите поддръжници на тази идея. Писал съм не веднъж възторжени неща в подкрепа на потенциалното дясно обединение, опитвайки се от миниатюрната си трибунка да побутна нещата в, според мен, правилната посока. За жалост обаче, това приключи в момента, в който осъзнах, че нова десница няма да има, и че някои хора там тотално не са способни да зарежат досегашните си съмнително успешни политически кариери, в името на нещо наистина устойчиво и смислено в дясно. Не и след предизборните “трикове”, “историческите компромиси” и т.н., и всичко, на което се нагледах. За мен Реформаторският Блок се превърна, за съжаление, в поредния “капан за сини гласове” и сега е по-скоро проблем, отколкото решение. А там има хора, които наистина харесвам …

Роди се и Протестна Мрежа и това беше добре. Но тя не може, и не бива да се превръща в “партия” защото, според мен, моментално ще загуби точно това, което и дава тежест. Родиха се и други партии и движения, например ДЕОС, Move.bg,  „14-ти юни“ и други. Моля, това че ги изреждам заедно не означава, че ги приравнявам по някакъв начин! Проблемът е, какво реално могат да постигнат поотделно малките, дори и симпатични организации в атмосферата на тревожност и полу-обреченост, която смятам все още цари, три години след началото на протестите. С други думи, както тогава така и сега, точно онази част от обществото, най-възмутените и на най-разгневените от октопода оплел държавата, остават без политическо представителство.

И тук идва “нощта на белия автобус”. Хората правеха барикади и заставаха с голи ръце срещу палките и щитовете. Всъщност, колкото и да вярваме, че насилието не може да бъде решение на проблемите, колкото и да внимавахме тогава “да не ескалират нещата“, все пак именно тази нощ изглежда се превърна в нещо като символ! Защо стана така? Защо точно тя, а не някоя друга?? Може би защото точно тази нощ ни кара поне малко да вярваме, че ако не дай си Боже нещата загрубеят “чак до там”, тогава няма да избягаме. И, че ако се наложи, все пак сме способни да се борим.

Поне за мен е точно така…

—

P.S. Снимките не са мои. Харесах ги от мрежата и не видях никъде copyright текст. Ако някой си ги познае и не иска да са тук, нека пише. Ще ги махна.